Какво е да дойдеш от Германия, за да бъдеш доброволец в кучешки приют в България, ще научим от Анастасия Дроге, на 25 години, от Потсдам, която за четири седмици беше част от проекта Лъки Хънт.
Имах четири седмици почивка и исках да пътувам някъде. Не исках обаче просто да лежа на произволен плаж и да не правя нищо. Тъй като никога не съм работила като доброволец, исках да го направя това лято. Ето защо започнах да търся подходящ доброволчески проект. Разбрах за Lucky Hunt Project благодарение на немски активист за правата на животните.
От дете винаги съм обичала животните. Но родителите ми не позволяха да имаме любимец у дома. Поради тази причина много исках да осъществя този проект, за да науча повече за себе си и как да се справям с кучета и други животни.
Още от първия ден бях много доволна. Lucky Hunt City е страхотно място, където кучетата са наистина добре гледани. Преди това бях в малък приют близо до Букурещ и беше доста запуснат в сравнение с Lucky Hunt Project.
Първата седмица обаче беше доста изтощителна. Трябваше да се науча да се справям със слънцето, жегата, кучетата, шумовете и миризмите.
Денят започва с посрещане и поздравяване на кучетата. След това дневният график се обсъжда в стаята на персонала. Загражденията се почистват и купичките за хранене и поене се зареждат. Обикновено след това се отделя време за игра с кучетата. След почивката болните и старите животни се лекуват и им се дават лекарства. В някои дни се извършват и операции и кастрации.
Приятно предизвикателство беше комуникацията със служителите. Повечето от тях не говорят английски, а аз не говоря нито български, нито руски. Въпреки това беше страхотно, че успях да разговарям с тях благодарение на мобилния си преводач и че те ме приеха топло.
Най-голямото предизвикателство при работата в приюта беше жегата. Най-добре беше да отхвърлим повечето работа на открито до 11 часа, за да се спасим от силното слънце. Задължителни и винаги от полза са шапката и слънцезащитният крем.
Най-хубавият за мен момент по време на моето доброволчество беше осиновяването на любимото ми куче. Пират беше едно от любимите ми кучета и беше много популярен в клиниката. Той обаче беше вече стар, така че не съм предполагала, че някога ще бъде осиновен. Но той беше избран от прекрасно немско семейство, което има къща с двор близо до Варна. Дори ми беше позволено да придружа Пират до новия му дом, тъй като немската двойка говори малко английски и никой от екипа на Лъки Хънт не говори немски. Беше много приятна срещата му със семейството и другите им четири кучета. Пират веднага се почувства като у дома си и си легна след точно 10 минути.
Да, в Германия хигиенните условия са много по-добри. Като цяло забелязах, че кучетата са с по-нисък статус в България, отколкото в Германия. В повечето случаи кучето трябва да има полза за семейството, в противен случай просто бива изоставено. По мое време гонче с абсцес просто беше изоставено пред приюта. Парадоксът тук беше, че през същата седмица немски туристи искаха да спасят улично куче и го предадоха на Лъки Хънт, за да бъде подготвено за влизане в Германия. Ето колко несправедлив може да бъде светът.
Определено се промених за четирите седмици. Първо, станах много по-уверена в себе си. Освен това научих много за правилния начин за грижа към животните и успях да усетя ежедневието в клиниката. Освен това подобрих шофьорските си умения благодарение на колите, които ми бяха предоставени.
Определено ще ми липсват гушканията с кучетата. Изградих емоционална връзка с някои от тях. Освен кучетата, ще ми липсва и общността в Lucky Hunt Project. Въпреки езиковите бариери, персоналът винаги ме караше да се чувствам приета.